Marina Marinova
contemporary painting
СТРУКТУРИ
“Използвам по-скоро мисълта, отколкото емоцията, като верен компас, който да вдъхне живот на моите картини: не бих говорила за вдъхновение, а за проектиране”.
М. Маринова
Емануеле Пали
....Днес съм дошъл заради Марина Маринова - българска художничка, която проявява особен интерес към градските геометрии, нейна предпочитана тема от цели седем години. Четката й докосва двуизмерността на предметите и на сградите с внимание, съсредоточено върху силуета и архитектурното равновесие, които придават очертание и сценарий на нашия живот. В изкуството й няма да открием вътрешния живот, преливащ във въображаеми форми, a по-скоро един подробен и почти научен прочит на нормите и правилата на обществото, отразени в жилищните структури и пространства. Става въпрос за точна оптика, която почти не допуска сантиментални изблици, но превръща рисуването във впечатляващ инструмент за прецизност.
Младото момиче от София притежава поглед на човек, който наблюдава с трескаво внимание реалността - като току-що кацнал на земята марсианец, готов да улови странните особености на един нов свят. Големите като на любопитно насекомо очи се простират с необичаен интерес към заобикалящата ни действителност, къпейки се във виденията, които съграждат живота в човешките кошери.
От друга страна, думата “поезия” произлиза от гръцкия глагол “правя” и изкуството на Маринова почти граничи с архитектурата, въпреки че привилегия на артиста остава импулсът към една представа за цялото отвъд всяка категория и абсолютната свобода да твориш между фасади, които непознатото прикрива, и интериори, които възприемаме като нежни растения от един напрегнат вътрешен свят. Тези картини излъчват обаянието на правилните рекурсивни структури, пресечени от ирационални и непоследователни линии, маркират повърхности и измерват пространства от сложни интериори, от които е премахната структурната последователност със стъпала, изкачващи се към нищото или с несвързани перспективи.
Актът на проектиране изглежда като едно цяло със създаването на града - отражение на една вглъбена картина, която насища идентичността с пространства, обитавани от самота между крехки фасади, прилични на изоставен декор от непрожектиран филм, и остарели ръкописи от нереализиран проект като древно селище, което е било създадено в своята последователност и после е заличено от жестокия ритъм на един сив и обезчовечаващ мегаполис..